Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.06 02:10 - Денят,в който разбрах - Последна част
Автор: nepoznatoto Категория: Лични дневници   
Прочетен: 235 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 20.06 18:48


 


                         ДЕНЯТ,В КОЙТО РАЗБРАХ - ПОСЛЕДНА ЧАСТ


                                                                                                                      image

    Сутринта Алекс бързаше за университета.
    Слизайки по стъпалата срещна баща си,който тъкмо си беше налял от каната кафе.
           - Добро утро,сине.Бързаш ли за някъде?
           - Добро утро,татко.Закъснявам за лекции,защо питаш?
   Баща му го прегърна през рамо и каза:
           - Отдавна искам да говоря с теб,но щом бързаш ще го отложим за по-късно.Довечера ще е удобно ли ?
           - Разбира се,няма проблем - каза Алекс и излезе навън.
    В университета не се случи нищо интересно и някак си неусетно настъпи време за обяд.Алекс седна удобно на своята маса в университетската столова и се готвеше да се наслади на пържените картофи и пилешкото бутче,когато чу шепот от съседната маса.Едно момиче се опитваше да говори тихо на приятеля си.Личеше,че разговорът им всеки момент ще прерасне в скандал.До ушите на Алекс достигаха отделни думи като "бременна съм","как така","отговорност","мръсник" и в този момент реши,че е чул без да иска достатъчно.Взе си храната и се премести колкото се може по-далеч от тях.
    Привечер у дома излизаше от банята и мислите му бяха насочени единствено към адреса,който непознатото момиче му беше дала снощи.Хладният душ му подейства релаксиращо и сега можеше да мисли трезво и спокойно.Едно нещо беше забравил - разговора с баща си.И в момента,когато се канеше да излезе чу неговият глас:
         - Сине,ще се върнеш ли скоро.Питам,защото трябваше да говорим тази вечер.
         - Ооо,татко - отговори Алекс - Бях забравил,но ще се постарая да се прибера по-рано и ще говорим.
Баща му кимна одобрително с ръка и му пожела да си прекара добре вечерната разходка.
    След около четвърт час Алекс паркира колата недалеч от мястото,посочено в адреса.Тръгна по тротоара към съседната улица,която носеше името,което му трябваше.Оставаше само да намери номера и щеше най-сетне да види момичето,което не напускаше мислите му.
    Докато вървеше по тротоара си спомни,че вече беше идвал на тази улица.Сега бе сигурен в това,защото пред него бяха същите стари,олющени сгради.Беше идвал тук,когато колата му внезапно и без причина спря да работи преди няколко дена.Тогава нещо го бе накарало да върви по същата тази улица.Странно,много странно - си каза той и продължи да търси номера,който му трябваше.
   Не след дълго намери къщата,която търсеше.Беше едновременно щастлив и в същото време озадачен.Щастлив,защото най-накрая щеше да види непознатото момиче и озадачен,защото вратата пред която стоеше бе онази същата прогнила, дървена врата от миналия път.Не можеше да повярва.Онази непозната сила тогава го бе довела почти в транс на това място.Какво всъщност става ?! Сънува ли или е някаква измамна реалност ?
    И докато Алекс не успяваше да се оттърве от тежките си мисли,съседната олющена врата леко се отвори.Зад нея надничаше възрастна жена:
        - Кого търсиш синко - плахо попита тя.
        - Здравей лельо - отвърна той и продължи - търся Сара.
        - Коя Сара,синко ?
        - Сара Донован - отговори Алекс.
Жената съвсем отвори вратата и куцукайки леко се приближи.Вторачи се в лицето му и тихо попита:
        - Ти кой си ?
        - Познат,само един познат - отвърна той.
        - Значи никой не ти е казал.Не знаеш ли ? - продължи възрастната жена.
        - Не зная нищо,лельо - каза Алекс и усети тръпки по гърба си.
        - Сара отдавна умря синко.Умря в катастрофа - тъжно рече жената и се прибра зад вратата.
    Алекс още дълго стоеше на място и взираше поглед в тротоара.Как е възможно това да се случва с него? Как така починало момиче му пишеше съобщения? Дали не беше съвпадение.Не беше ли всичко това само една игра на Съдбата?
   След около половин час той караше колата си към дома.
Вечерта не искаше да прави нищо.Не искаше да погледне лаптопа,нито пък лекциите.Искаше да бъде сам.
    На вратата леко се почука.Майка му го викаше за вечеря,но той отказа.Знаеше,че номерът с " Не съм гладен " няма да мине и не се учуди,когато тя отвори вратата и седна до него:
          - Какво става с теб,момчето ми.Лошо ли ти е?
          - Не,мамо.Уморен съм,имах тежък ден и мисля да си легна по-рано тази нощ.Не съм гладен,наистина.
          - Добре,но баща ти те чака.Иска да те види - каза тя и напусна стаята.
   Алекс намери сили в себе си и слезе за вечеря,която премина спокойно и в разкази за истории от Канада и други части по света.Баща му беше добър разказвач,а те бяха добри слушатели.
    Неусетно изминаха два часа и Алекс се запъти към верандата,подканен от баща си.
Беше донесъл от Канада някакво местно питие и държеше в ръката си две чаши.
         - Вземи сине.Казват,че това питие имало добър ефект върху стомашната флора.Било хубаво да се пие по чаша след храна - усмихна се баща му.
         - Знаеш че не пия,татко - отвърна Алекс.
     Баща му усещаше,че нещо не е наред и съвсем по бащински реши да не пита синът си за нищо.Знаеше,че рано или късно той сам ще сподели:
         - Виж,сине.Исках да говоря нещо с теб,но виждам,че не е момента това да стане сега.Наспи се добре тази нощ и когато решиш,че имаш време за мен ми кажи.Става ли така...?
         - Да,татко.Няма проблем.Извини ме,но тази вечер няма да мога,наистина.Имах тежък ден и единственото,което искам сега е да се наспя.Лека нощ - отговори Алекс и се запъти към стаята си.
    На другия ден се събуди недоспал и леко замаян.Изпи две кафета,но и това не му помогна да се почуства по-добре.Беше решил непременно да отиде в Кметството и да потърси архива на погребенията.Нещо му подсказваше,че това е начинът да разбере какво всъщност се случва.
   Наближаваше обяд а Алекс още се взираше в архива.Не успяваше да открие името "Сара Донован".Много време вече беше загубил в търсене,но напразно.И изведнъж го осени идея.Ами,ако отиде в офиса на гробищната управа,който се намира на самия вход.
    Напусна кметската сграда почти тичайки и не след дълго беше в офиса,който му трябваше.Служителка на средна възраст любезно му предложи помощта си.Започнаха да прелистват архивите и не след дълго откриха името,което търсеха.Не беше на себе си.
    Държейки листа в ръка той бе близо до търсената плоча.Още само два три номера и щеше да намери този,който му трябваше.
Нетърпението караше ръцете му да треперят а челото му да се облива в пот.Усещаше,че сърцето му ще изскочи и нямаше какво да направи,за да го спре.
    Най-накрая беше намерил мястото.Застана на пътеката пред паметната плоча.Да,номерът беше същият.
Сутрешното слънце огряваше цялото гробище.Но една сянка беше застанала между него и снимката на момичето,погребано под плочата.Беше сянката на едър човек.Той стоеше с наведена глава.
   Алекс бавно и плахо застана до тази сянка.Това беше човек.Но,защо е толкова познат.Не,не може да бъде - си каза той.Разтърка очи,за да се събуди,защото мислеше,че все-още сънува.Та това беше баща му.
    След като отмина момента на стъписване баща и син се прегърнаха.Алекс искаше обяснения и баща му беше склонен да му ги даде:
           - Кой ти каза,че съм на гробището,сине?
           - Никой.Какво правиш тук? - попита на свой ред Алекс.
           - Като млади сме склонни да правим грешки,сине.И аз не бях изключение.Трябва да си вземем поуки от грешките,но аз дълго време не ги взимах.Мислех,че светът е за мен.Бях студент като теб и се запознах с красива колежка.Нашата връзка продължи дълго.Но,всяко нещо,както и сам знаеш,има своето начало и край.Един ден тя ми каза,че е бременна.А беше още много млада.Уплаших се и избягах.Напуснах университета и заминах за друг град.Ах,колко време мина от тогава.
          - Значи имам по-голяма сестра - невярващо попита Алекс - Сестра,която не познавам.
          - Да.Твоя сестра и моя дъщеря.Исках да ти го кажа снощи на верандата,но ти беше много уморен.Исках този разговор да бъде само между нас двамата.Майка ти не знае нищо и мисля,че е по-добре така.
          - Значи имам сестра,която не познавам - тихо си повтаряше Алекс.
          - Боли ме сърцето за това и за всичките тези години.Да.Имаше сестра - каза баща му. 
          - Имах? Нямам ли сега? - отново попита Алекс.
          - Ето,тя е тук.Тук под тази плоча.Умря в катастрофа преди две години - каза тъжно баща му. 
    Алекс насочи поглед върху снимката и името,изписано на паметната плоча.От снимката го гледаше лъчезарното лице на младо момиче,а надписа гласеше " Сара Донован ".
    Баща му се обърна към него и отново го попита:
          - А на теб кой ти каза,че съм тук?
          - Никой - отговори Алекс.
          - Но,тогава не разбирам.Как знаеше,че трябва да дойдеш на това място?
          - Виж,татко.Не знам как да ти го кажа.Мястото и времето не са подходящи за това.
          - Тя питаше за теб и много искаше да те види - тъжно каза баща му.
          - И защо не ме видя? - попита Алекс.
          - Аз бях този,който я спираше.Казвах й,че има време.Трябваше само да ме чака да се върна от Канада и щях да ви запозная.Но,уви - тя загина.
          - Не мога да повярвам - прошепна Алекс.
          - И аз също - каза баща му,насочвайки се към изхода на гробищата.

    Тази история е действителна.Тя идва да ни покаже,че сме подвластни на желанията и емоциите си.Слаби сме да видим необяснимите неща около нас.Непознатият свят има своето място в нашето ежедневие,стига сами да го осъзнаем и приемем.
    Не трябва да сме и толкова силни,за да разберем,че нашите действия и постъпки намират своето отражение някъде там - отвъд видимият свят.

                Румен Цветков (RUMERO)



Гласувай:
4
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nepoznatoto
Категория: Лични дневници
Прочетен: 9729
Постинги: 8
Коментари: 11
Гласове: 27
Архив
Календар
«  Август, 2021  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031